МОЯТ БЛОГ 2021.10.16 – Изворът на Белоногата

ПЪТЕШЕСТВИЯ, ЛЕГЕНДИ, ДУХОВНОСТ И ВЯРА

ПРИЯТЕЛИ, Вие също може да споделите Ваши пътешествия, преживявания или спомен. Интересен разказ за стари времена или легенди. Аз ще ги побликувам от Ваше име на сайта. Нека тези преживявания и места, които сте посетили да достигнат до повече хора.

Изпратете Вашите истории и снимки на имейл – ogipaint59@abv.bg

ИЗВОРЪТ НА БЕЛОНОГАТА

Акъ балдъръ чешмеси

by Ogi Novakov   16.10.2021г.   19:30ч.

Потопете се в тъжната романтика на една от най-красивите ни любовни истории

   Най-съвършеното и дълбого поетическо творение на Славейков, поемата-балада „Изворът на Белоногата“ е напечатана за пръв път през 1873 г. в кн. 10 на списание „Читалище“. Тя е измежду най-хубавите поеми в българската литература, ако използуваме думите на самата поема – „бисер между мъниста“ сред тях!

“ Помежду Ибинча и Харманлии на пътя има една чешма,
която ся казва Акъ балдъръ чешмеси,
за нея живее в народът следующето предание:

П.Р. СЛАВЕЙКОВ

Изворът на Белоногата

МЕСТОПОЛОЖЕНИЕ

 

   Помежду Ибинча и Харманлии на пътя има една чешма, която ся казва Акъ балдъръ чешмеси…

    На източния изход на Харманлии по посока Свиленград има една чешма, мраморни стълби водят до нея, бистра вода тече от чучурите и, докоснеш ли камъка ще чуеш стенанията от умора на „дюлгерите“ , които са я изградили,  поседнеш ли ще чуеш в шума на листата, в песента на водата, една история за чудно красива българка, за силна любов и за зла прокоба.  „Изворът на белоногата“ – едва ли има българин, който да не е чувал за тази чешма, възпята в Славейковата поема.

КРАЙ ХАРМАНЛИ

 

   През далечната 1873г. Петко Славейков написва тази творба, възхвала за силата на духа на българската жена и красотата на българското село. Историята разказва, че Славейков е прекарал известно време от своя живот в Харманли и е имал възможността на опознае региона. Той силно желаел да разбере къде бил погребан Вълкашин.

Именно това желание го води до прочулата се по-късно, благодарение на него, чешма. Ак балдър чешмеси или както днес наричаме чешмата „Изворът на белоногата”е изградена в края на XVI век.от Сиавюш паша. Хората разказват, че навремето до чешмата имало три надписа върху мрамор, от които днес е запазен само единият: „Благодарение на водата всяко нещо е живо. Благотворителят почитания Сиавюш паша. 1585.

Именно тук Славейков чува историята за Гергана, предавана от поколение на поколение и от уста на уста.

По-късно той увековечава тази легенда чрез своята творба, която и до днес ни кара да се гордеем.

П.Р. СЛАВЕЙКОВ Изворът на Белоногата

Нека си припомним красивата любов на Гергана и нейното либе Никола, претворена в едноименната поема от Петко Р. Славейков:

Видиш ли долу в полето,
дет се мержеят, чернеят
дестина дървя върбови?
Там било село Бисерча
в стари години, отколе,
там са родила, живяла
мамина мила Гергана.

 

Гергана, пиле шарене,
Гергана, кротко агънце,
кат бисер между мъниста
тя била между момите;
първо ѝ либе Никола –
вакло огиче пред стадо
помежду селски ергени!

 

Гергана още Никола,
двамата лика-прилика,
като два стърка иглика,
двамата млади, зелени,
един за други родени,
един у други влибени,
влибени верно, примерно.

 

Либил Никола Гергана,
либил я и я задирял;
заран и вечер по извор,
по хора всяка неделя,
по тлъки всяка прилука
и по седенки всяка нощ.

 

Било то вече посреднощ:
седенките се разиждат –
праща Никола дома ѝ
своята мила Гергана,
китка ѝ цвете поиска.
Гергана тхо говори:
– Късно е,либе, за китка;
месечинка си залезе,
а петли не са попели –
време е сега потайно,
грозна, невярна полунощ;
звезди блещукат над нази, –
змееве, змийски духове
и самодиви-нощянки, –
ще видят, ще ни завидят!
Китка са дава за обич,
кога са зора зазори;
в зори е китка кръвена –
утре ти китка готова.
Дигни са рано да станеш,
утре на нива да идеш,
на изворът ма почакай,
биволи докато напоиш,
аз с бели менци ще дойда
за прясна вода студена,
ще ти дам китка качена
от мое чело на твое,
с тебе за мене да бъде…

 

Черна им честта, горките,
черна веда ги подслуша,
подслуша, та им завиде,
на зло ги око мернала,
сторила да ги погуби.

 

Рано ранила Гергана,
станала, та са умила,
пред икони са прекръсти,
тихо са богу помоли.
Росна е китка набрала
и я на чело забола.
Дига кобилца на рамо,
та си на извор отива;
не свари тамо Никола,
най свари бели чадъри –
нощя е везир пристигнал,
с войска си тука застанал.

 

Гергана вода налива,
бели си крака измива.
Везир пред чадър седеше,
гледал Гергана, чудил са,
чудил са хубост таквази
де са е взела на село.
Гледал я везир, сматрял я
и от сърце я поревнал.
Допраща слуги, вика я.

 

Везир ѝ дума подума:
– Българко, млада девойко,
що ми си рано ранила
за прясна вода на извор?
– Рано съм, аго, ранила,
за прясна вода студена,
по-рано да си ошетам…
Тейко ми, стара стария,
бърза на нива да идем.

 

– Ходиш ли, млада девойко,
ходиш ли и ти на нива
да гориш лице снежано,
да косиш ръце нежани?
Ти не си за туй родена,
най си родена, дарена
бяла ханъма да бъдеш,
все по чадаци да ходиш…
Я хайдде, бяла българко,
хайде на Стамбул да идем,
дето ще шеташ на други,
други на тебе да шетат.

 

– Добре съм, аго, аз тука
при стари баща и майка,
мен не тежи ми шетнята.
Откакто съм са родила,
все тъй съм расла порасла,
кога на нива, на лозе –
на стар бащица на помощ,
кога пък в къщи да шетам –
на мила майка отмяна.

 

– Ще дойдеш, бяла българко,
ще дойдеш с мене на Стамбул,
ще дойдеш – друго не бива.

 

– Жив да си, аго, недей ма!
Как ще оставя баща си,
майка си, как ще замина?

 

– Туй ли са грижиш и мълвиш?
Не щеш ли и тях да вземем,
да ги заведем с нази си?

 

– Мили ми, аго, ливади,
свидна ми мала градинка!

 

– Ливади искай от мене,
все по ливади да ходиш,
каквито искаш градини
и цветя вътре всякакви…

 

Жално въздъхна Гергана,
умилно дума продума:
– Няма там, аго, по вази,
няма там стени таквизи,
зиме със здравчец обрасли,
лете със сива лиляка;
няма там бяло кокиче,
ни теменужка дъхава
между къдрави шубрачки;
в поля чернока аглика
на всяко равно пладнище,
ни ален божур в странище…
В моята мала градинка
доста е мене, що имам:
всякакви ружи шарени,
шарени, жълто-алени,
дребен босилчец черночек,
син кремък, жълта латинка,
бял кремък, чисто сребърен,
бисерно, росно леденче,
крехка върбица клоната,
стволяста камха рехата,
червен седянко вечерен,
синкави рокли ранници,
карамфил зимен и летен,
шибей ми кичест ператен
и морав стратул бархатен…
Тез живи цветя няма ги
в вашите, аго, градини!
Там всички расте насила
И дето расте, там вене…
Хубави всичко на село,
охолно, аго, на воля!

 

– Хубава, млада българко,
защо си толкоз глупава!
Склони ти само да дойдеш,
на Стамбул да те заведа:
да видиш де е хубаво,
да познаш що е охолно!
Аз ще заръчам, щом идем,
да ти изградят градини,
каквито искаш, дето щеш.
И ще направя за тебе
в градини нови сараи
със дванадесет капии,
с триста прозорци джамлии;
с миндери ще ги обградя,
с ястъци ще ги постеля,
да седиш на тях, да гледаш,
додет ти видят очите…

 

– Стамбул е, аго, за мене
тука, дето съм родена,
а най-хубави сараи –
там онзи моя бащин дом.
Що ми са много капии,
когато мога от една да ходя и да дохождам?
Що ми са триста прозорци,
когато мога всякога
от едно само прозорче
да гледам деня слънцето
и вечер ясен месечка
с мильони звезди около?
Какви по-светли сараи
от тези небесни сводове?
Какви по-добри миндери
от тази зелена морава.

 

– Младо, безуно момиче,
ти още нищо не знаеш!
Мене повярвай, послушай,
да си намериш късметът:
бяла ханъма да станеш,
злато, коприна да носиш,
в светли хареми да седиш,
жълти жълтици да нижеш
размесом с дребен маргарец.

 

– Хубаво, аго, жив ми бил,
но аз съм проста селянка,
не ми се драги харем,
нито свилени премени;
не искам жълти жълтици,
не искам дребен маргарец!
Стига ми това, що имам:
таз огърлица мъниста
и този плетен косичник…
Най-подир, аго, знаеш ли?
Ако не знаеш, да знаеш:
аз съм се клела, заклела
и клетвата ми вярна е:
първо ми либе Никола –
първо венчило той ще е…

 

– Колко си проста, безумна!
Та що е твоят любовник
пред мене и пред властта ми?
– Пред тебе, аго, нищо е,
но за мен, знаеш ли, всичко е, воля аз него, та него…

 

– Волиш ти него, та него –
отвърна везир сърдито, –
но своя воля ти нямаш,
мойта е воля над тебе,
господар аз съм над тебе,
аз ще ти бъда стопанин…

 

Гергана дума продума:
– На живот ми си господар,
но на волята не ми си!
Без воля стопан ставаш ти
на мъртво сърце студено…

 

Смая се везир с Гергана,
вярност в любов ѝ почете,
пусна момата свободна
и надари я богат;
после за помен поръча
изворът чешма да стане.

*

Дюлгери чешма градили,
всело са дума разчуло,
че са Гергана вградили.
Истина било, тъй стана:
залиня мома Гергана
като лист рано ознобен,
залошя, още закрея
кат ран босилек в засуха.
Крея Гергана на крака
нещо ми до три месеца,
легна Гергана на дрехи…

 

Ходи Никола, дохожда,
води ѝ врачки, знахари,
с разни я билки цериха,
от нищо не ѝ преиде.
Година време не сключи,
богу душица предаде…
Сето я село пожали
и всички са се събрали,
всякой свещица запали…
Моми ѝ венци изплели…
момци ѝ гробник сковали…
От къщи кат я дигнали,
ред я по редом носили,
до тъмен гроб я занесли,
занесли, там оставили…

 

 

Никола, верен либовник,
рано ранява у вторник,
та си на гроба отива,
с бял тамян гробът прикадил,
с руйно го винце поприлял
и вощеница запалил…
Върнал са от гроб Никола,
но не са върнал дома си;
и до ден днешен няма го…
Счува се само дълбого
дафарата му, тъмната,
тъжно да свири и тътне,
кога се вести Гергана
там, на чешмата седнала,
на месечинка да преде.

 

1873

П.Р. Славейков – Изворът на Белоногата

Още интересни маршрути, любопитни места, древни легенди и мистерии в България ще намерите в:

Благодаря Ви, че отделихте от времето си да прочетете всичко това! Повярвайте, ЧУДЕСАТА съществуват!  Амин!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.